Туин Пийкс

През последните седмици на август, докато нетърпеливо очаквах финалните два епизода на „Туин Пийкс: Завръщането“ мислех как ще обобщя този последен сезон от любимия си сериал. Всеки понеделник от лятото преминаваше под вълнението, че в края на работния ден ме очаква поредното бягство от познатата реалност и потапяне в най-съкровените и тайни кътчета на отдалеченото северноамериканско градче и неговите жители. След това нетърпеливо събирах мислите си за видяното и преживяното, опитвайки се да поставя кадрите в контекста на собствените си разбирания и скромните си познания за телевизионното развлечение. Същевременно ми беше любопитно какво са изпитали и коя сцена е спечелила вниманието на всички останали и кога с радост, кога с досада откривах, че някои тълкуват видяното също като мен, докато други го поставят в съвсем различна конотация.

Последните 2 епизода от „Завръщането“ обаче посегнаха към всички по-известни теми на установения свят и дори се прехвърлиха към нови простори, което превърна финала, а съответно и целия сезон в също толкова объркващ, колкото и предходния, дебютен дигитален експеримент на Линч – „Инланд Емпайър“.

Кадър от епизод 8 от „Туин Пийкс: Завръщането“

Наскоро обаче прочетох откъс от книгата на Денис Лим – „David Lynch: The Man from Another Place”, – където авторът споменава колко силно Линч презира интерпретирането на собствената си работа:

„Пишейки за Дейвид Линч е трудно да избегнеш ехтящия му глас в ума ти, протестиращ срещу насилието, което причиняваш върху творчеството му.“

„Момента, в който обвържеш видяното с думи, вече никой не гледа на филма по същия начин“, сподели ми самият той преди време. „Именно това мразя. Говоренето е много опасно“.

Неслучайно и най-обичания му експеримент в киното („Мълхоланд Драйв“), „този, който всъщност работи на 100%“, както пише Роджър Ебърт, завършва с предупреждението: „Silencio”.

Искрено вярвам, че количеството филми на Дейвид Линч, което сме гледали преди този сезон ни прави по-подготвени за всичко, което ни беше показано тук, особено в заключителните 2 часа и тяхната морбидна структура. Освен това, тъй като в кариерата си режисьорът работи предимно с дълга редица познати лица, връзките между техните герои в другите му филми работят като огледални образи във вселената на „Туин Пийкс“ и така засилват някои внушения. Например фактът, че не знаем нищо за отношенията между Даян и Купър отпреди 25 години, сцените с Лора Дърн и Кайл Маклоклън отпращат назад към връзката им в „Синьо кадифе“.

Кайл Маклоклън и Лора Дърн в „Синьо кадифе“

Не вярвам, че дори по-достъпните му филми, като „Диво сърце“, “Историята на Стрейт” и „Човекът-слон“, имат някаква „последна“ режисьорска версия в главата на Линч, в която версия мистериите и странните обстоятелства, похищаващи екрана, получават финално разрешение. Това твърдение е по-вярно отвсякога, съотнесено към последния сезон на „Туин Пийкс“, затова и избрах вместо да търся разрешение за десетките сюжети, които получихме през този 18-часов филм, да се фокусирам над кинематографичните техники и тяхната манипулация, благодарение на които най-популярният сюрреалист на нашето време оформя своите произведения. Логиката на сънищата няма универсално обяснение, в своята същност те са причудлива материализация на собственото ни подсъзнание. В случая с „Туин Пийкс“ проблемите са свързани с колективното несъзнавано и гледайки сериала, ние, в ролята на зрители, се превръщаме в част от него, защото незавършените мистерии се избистрят в ума ни, благодарение на собствения ни вътрешен свят и интуиция.

Самият Линч неведнъж е коментирал, че филмите му са множество от идеи, съшити заедно със средствата на киното. От завършените идеи обаче обикновено до нас достигат единствено откъси. Филмите му са структурирани така, че очакванията, които дадена сцена създава у зрителя първоначално, биват обърнати с хастара навън в края на сцената и често това се оказва материална или метафизична причина за шантавото поведение или външен вид на героите му. Примерите са безброй, от шокираната прическа на Хенри Спенсър, през аномалията, която представлява лицето на Джон Мерик, до приблизително всеки един герой от Туин Пийкс в даден момент.

Тази „странност“ обаче не е самоцелна и работи прекрасно с останалите визуални елементи и особено вниманието на художника Линч към детайлите, като по този начин приковава зрителя, обвързва го емоционално със случващото се на екрана. Така независимо в кой жанр или на какъв архетип ще се позове, Линч почти винаги успява да изненада и това е една от основните характеристики, които вдъхнаха усещането за свежест в „Туин Пийкс: Завръщането“. Докато „Игра на тронове“ непрекъснато забързваше действието си за раздразнение на немалко фенове, „Туин Пийкс“ като че забавяше времето, поставяйки ни в балон, чиято локация е някъде извън познатите ни рамки за телевизионно развлечение.

Независимо дали разпознаваме препратка към „Булевардът на залеза” или „Магьосникът от Оз“, тя не завършва както бихме очаквали. Когато абсурдността на дадена ситуация, като тази на Дъги през по-голямата част от сезона, не бива подлагана под сериозен въпрос от никого, започваме да се чудим дали преживяванията на заобикалящите го образи са рационални. Подобно пародиране обаче често потвърждава и мисълта, която спохожда името на Дейвид Линч, а именно че в един така абсурден свят всичко е възможно и именно това е най-плашещото. В новия сезон режисьорът избра да ни направи свидетели на повече от 15 часа Дъги-шоу, като в почти всеки епизод ставахме свидетели на поне един момент, в който тръпнейки очаквахме електрическо присветване и появата на добрия стар агент Дейл Купър. Обръщане на очакванията, благодарение на което сериалът придоби един малко по-особено забавен стил (добри примери са сцената в асансьора с Дъги, както и личния ми фаворит с шоколадовото зайче) и си освободи време да развие митологията на света и сюжети за новите герои със съдържанието на, поне на пръв поглед, визитни картички.

Режисурата на Линч разкрива светове, чиито закони нямат общо с функциониращите в собствената ни реалност и затова им липсват правила, които можем да възприемем рационално и обвържем в думи. Това създава непрекъснато напрежение и любопитство, оставяйки ни емоционално открити за следващата изненада. Също както отварянето на синята кутия в „Мълхоланд драйв“ издърпва камерата по-дълбоко в кошмара, така в новия сезон границите на сериала бяха разрушени в епизод 14, когато героят на Дейвид Линч, Гордън Коул разруши четвъртата стена, разказвайки съня си с Моника Белучи. “It’s all a dream, but who is the dreamer?”.

Следвайки богатата традиция на сюрреализма и черпейки вдъхновение от особеностите, оформящи съня и мечтите, Линч насища обикновени предмети с абнормален смисъл и в този сезон можем да изредим множество, но за по-пестеливо тук ще се огранича с първите, които ми идват наум: ключът от хотелската стая на Купър, столът в дневната на семейство Бригс и зелената ръкавица, с която Фреди преби летящата есенция на Боб.